Размисъл върху „Народе ????”

Какъв „народ”? И кой „народ”? Проклето

Въже от Къкрина до София виси!

Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

Единствения – него – да спаси?

Това гласи стихотворението на Дамян Дамянов „Народе ????”. И сякаш именно това иска да ни каже и самият Левски с тази единствена дума, с този вик на отчаяние, отправен към българския народ. Колко много има в тези четири въпросителни! Колко сръб, отчаяние и разочарование! Да, най - вече разочарование, упрек!

Посветил живота си на делото за освобождение на България, дал всичко от себе си, Апостолът вероятно е очаквал българският народ да откликне. Дори още на на 29-годишна възраст Левски изрича и фразата: ”Не сме българи, ако стоим със скръстени ръце !”

„Народе ????” сякаш изразява не само неизменното  разочарование и скръб от българите, но и нещо повече – убеждението, че тези хора(не бихме могли да ги наречем човеци) не са истински българи. В целия народ той съзира онова раболепно чувство, толкова силно, че е измеримо дори с роболепието и угодничеството, което откриваме у Каравеловия герой дядо Либен и във Вазовите “чичовци”.

Сам се чувства Апостоът в святата си борба срещу турското потисничество, срещу вековете на безчинства над българите. Макар и заобиколен от истински българи и човеци като неговите съратници Ботев, Каравелов,  Раковски, той чувства, че народът не подкрепя истински делото, стига до извода, че “Ако всички хора ми помагаха, отдавна да сме освободили България”.

И искрено, от цялото си сърце желае  “да работим за своя народ, а не за своя джоб”, но българите остават някак безучастни, някак неразбиращи идеологията на Левски. Битовизмът е заел своето непоклатимо място в сърцето на дребния безименен българин, а “делото успява, но изисква труд и постоянство”. Труд, който българите не желаят или просто са неспособни да положат. Все пак не трябва да забравяме и друга знаменита фраза на Левски: “Чакането приспива – борбата пробужда!” След петвековното чакане българският народ сякаш е забравил истинското значение на думата „борба” и тя неизменно се е пропила с този така упадачен битовизъм, вилнеещ в душите на българите.

Но дали днес – десетилетия по-късно, съдържанието на такива думи се е изчистило от всички тези деградивни нюанси? Дали българинът се е променил достатъчно? Според нас това е само риторичен въпрос и отговорът е ясен. За съжаление прогресът на народа ни в духовен план изглежда нищожен, сякаш 13 десетилетия не са ни стигнали да се отърсим от робското си самосъзнание. А това неизменно напомня за евреите и тяхната Обетована замя – Хаанан, чиято история можем да прочетем в Стария завет, но дори на тях – народ, появил се в зората на развитието на цивилизациите, им е било необходимо много по-малко време, за да се отърсят от робството, живеещо в душите и сърцата им, в умовете им. Според Мойсей човек, живял в робство, е неспособен да бъде свободен, да разбере истинското значение на свободата, а и една известна мисъл, една неоспорима истина гласи: „Свободата е състояние на духа”, затова евреите се скитат 40 години из пустинята, докато не се роди поколение, необвързано с веригите на робството, докато не се появят хора, можещи да бъдат свободни! Но явно за българите странстването в търсене на едни по-истински и по-стойностни ценности все още не е приключило. Ние все още отказваме да забравим своите антиценности. И дори днес, не можем да не споменем, на прага на Европейския съюз ние сме „неполиваното дърво на Европа” и сякаш онзи откъс на поемата на Григоре Виеру „Забързан век” е писан точно за нас - българите:

Един поет

забравя да се роди,

един палач

забравя да умре.

Изводът от това е, че трябва най-сетне да се замислим за своето духовно оцеляване, защото дори днес, сигурни сме, че Апостолът би изрекъл същото „Народе????”, но дали въпросителните биха били само четири?

 Виктория Борисова,

X клас – ПМГ”Екзарх Антим I” - Видин